Н. Е. Пестов

Ролята на наказанието и на поощрението във възпитаването на децата

Които Аз обичам, тях изобличавам и наказвам (Откр. 3:19)

       Децата, като Божии цветя, се нуждаят от съгряващо слънце, т.е. от любов, ласка и нежност от страна на родителите, но заедно с това и от живителна влага ­ вразумления и наставления, а понякога дори и от буря ­ наказания.
        Наказването на провинилите се деца е не само право на родителите им, но и тяхно задължение. Нека си спомним, че в Стария Завет свещеникът Илий е бил наказан от Самия Бог задето е пренебрегвал задължението си да наказва своите порочни синове (1 Цар. 3:13).
        В книгата си “За възпитанието на децата” св. Йоан Златоуст също говори за необходимостта от наказване на децата:
        “Ония бащи ­ пише той, ­ които не се грижат за това, децата им да бъдат благопристойни и скромни, са детеубийци и дори по-лоши от детеубийци, защото тук става дума за погиването на душата. Какво правиш, когато видиш кон да препуска към пропастта? ­ Хвърляш му примка и го спираш със сила, тъй че той се изправя на задните си крака, дори го биеш, което е наказание, но нали наказанието е майка на спасението. Постъпвай по същия начин и с децата си, когато съгрешават. Вържи грешника, докато не умилостивиш Бога; не го оставяй на свобода, за да не бъде вързан той от Божия гняв. Ако ти го вържеш, Бог няма да го върже, а ако ти не го вържеш, в бъдеще го очакват ужасни вериги”.
        Както се вижда от думите на св. Йоан Златоуст, наказанието е проява на дейна грижа за съгрешилия ­ то е проява на любов. Господ наказва този, когото обича ­ се казва в Притчи Соломонови (3:11), същото потвърждават и ап. Павел (Евр. 12:6) и ап. Йоан Богослов (Откр. 3:19).
        За любещото сърце е по-приятно и по-леко да глези децата, а тежко и трудно ­ да ги наказва. Ето защо налагането на наказания е признак на дълбока, дейна любов, на любов, която жертвува своето душевно спокойствие заради опасността да бъде опетнена от греха духовната одежда на детето.
        Кое е основното значение на увещателното мъмрене и на наказанията? То е подобно на почистването на плевели.
        Според думите на Самия Господ сатаната постоянно, още от най-ранна възраст сее страсти, зли наклонности и пожелания в нашите души и в душите на децата ни (Мат. 13:25). Родителите и възпитателите са призвани да изскубват злите кълнове на тези засети плевели чрез увещания и наказания. Колкото по-рано е забелязан, толкова по-слабо се е вкоренил и по-лесно може да бъде изтръгнат кълнът на злото. Ако душите на детето и на възпитателя са свързани взаимно с любов и ако детето успее да осъзнае вината си и да се разкае от сърце, то кълнът на злото може да бъде изтръгнат от корен.
        Ако пък у детето, отрока или юношата самомнението и своенравието, породени от гордостта, вече в някаква степен са взели надмощие и поради това провинилите се не съзнават напълно своята вина, оправдават я или я смекчават в очите си, то покълналото зло не може изцяло да се изскубне с наказание, а само ще бъде потиснато и приглушено. И все пак страхът от ново наказание ще възпира растежа на плевела ­ порочната наклонност.
        В такива случаи наказанието трябва да бъде сериозно, за да се запомни за дълго. Видът и мярката на наказанието трябва да се избират внимателно, в зависимост от духовното състояние на децата, от тяхната възприемчивост, от степента на осъзнаване на вината и от дълбочината на разкаянието за лошата постъпка. Ап. Иуда посочва: ... към едни бивайте милостиви с разсъждение, а други със страх спасявайте (22:23).
        От коя възраст трябва да започнем да наказваме децата и как да го правим? Да послушаме какво казва Соломон, на когото Бог дал премъдрост в пълна мяра: Наказвай сина си, докато има надежда и не се смущавай от виковете му. И по-нататък: На когото му е жал да удря с пръчката, той ненавижда сина си, а който го обича, той го наказва от детинството му (Притч. 19:18 и 13:25). Същото можем да прочетем и в друга книга от Библията ­ Премъдрост на Иисус, син Сирахов: Не му давай (на детето ­ бел. авт.) воля в младини и не гледай през пръсти на неразумието му (Сир. 30:11-12).
        Така учи и народната поговорка: “Кови желязото, докато е горещо”.
        И тъй, наказанието при провинения е задължително още от най-ранната възраст на децата. Формите на наказанието, отговарящи на духа на Новия Завет, се различават от тези в Стария Завет (Лука 9:54-55; Мат. 5:21-48). Според евангелския дух възпитаването на децата трябва да се извършва с любов, кротост и милосърдие.
        Поради това децата не бива да бъдат бити. Ако трябва да се приложи сериозно наказание, то за всяко дете може да се намери такова, което да му въздействува по-чувствително, отколкото ударите. Това би могло да бъде например: лишаване за определено време от любими игри, книги, развлечения, спортни занимания, удоволствия, сладкиши, ходене на гости при близки хора, а за по-малките деца ­ изпращане в ъгъла или принудителното им оставане в стаята за известно време.
        Майката на подвижника Георги Задонски1 в детските му години го наказвала за проявено невнимание в храма със земни поклони или като не желаела да обядва заедно с него.
        Друга майка пък три дни не говорила със сина си, след като той се прибрал вкъщи по-късно от определения час. Синът се смирил и повече не закъснявал.
        Ето и друг пример за това, как благочестиви родители са наказвали децата си и са ги вкарвали в правия път.
        Старецът Гавриил2 от Спасо-Елеазаровския монастир разказва как майка му го отучила от непослушанието: “Случваше се да не слушам и майка ми ще каже: ”Гоня, недей така, ти все не слушаш, лудуваш, а аз ще трябва да давам за това отчет пред Бога. С непослушание ти сам отглеждаш в себе си грехове, а един ден те ще ти докарат беля на главата”.
        Но младостта си взима своето: както и да се сдържам, пак направя нещо, дето не трябва... Тогава майка ми ще застане на колене пред иконите и със сълзи ще започне да се оплаква от мен на Бога: “Господи, аз измолих от Тебе син, а той все лудува, не ме слуша. Какво да правя с него? И сам може да погине, а и мен да погуби... Господи, не го оставяй, вразуми го да не лудува!...” Все тъй нарежда, моли се на глас и плаче. А аз стоя притихнал до нея и слушам жалбите ù. Хваща ме срам, пък и за нея ми става мъчно.
        “Мамо, мамо... аз повече няма така да правя” ­ шепна ù неуверено. А тя продължава да моли Бога за мен. Аз пак обещавам да не върша лудории и сам започвам да се моля редом с нея”.
        Трябва да се има пред вид, че едно строго мъмрене и продължително увещаване на детето, по време на които внимателно му се разясни грозотата на неговата постъпка, може да се окажат най-тежкото наказание за него, стига да се проведат умело ­ без раздразнителност и грубости, а с търпелив и мирен дух. Наистина, за такива възпитателни мерки родителите ще трябва да отделят значително повече време, отколкото ако направо наплескат малкия виновник. Боят обаче често донася повече вреда, отколкото полза.
        Целта на мъмренето и увещанията е да се пробуди в детето съзнание за собствената му вина и желание да изкупи вината си. Ако това бъде постигнато, духовната одежда на детето се очиства чрез неговото покаяние и още нещо важно ­ у детето се създава навик към покаяние.
        Попитах едно момченце ­ кои мерки за въздействие са му оказвали най-силно въздействие. Момчето отговори: “Когато изтърпиш наказанието, имаш чувството, че си се разплатил за грешката си и повече не се безпокоиш за станалото. Ако само те засрамят, но не те накажат, у теб остава някакво смущение, и вината те тревожи много по-силно, отколкото в първия случай”.
        Във връзка с това разсъждение трябва да си спомним за св. Пимен Велики, който умеел с милосърдие и кротко изобличение да лекува пороци, които нито упреците, нито осъждането от страна на монастирските братя, нито страхът от наказание и изгонване от монастира успявали да изцелят.
        Не трябва да се пренебрегват и най-малките провинения на децата. Защото според Свещеното Писание нищо не е незначително. В малко си бил верен, над много ще те поставя (Мат. 25:21) ­ казва Господ. Нека дребните провинения бъдат последвани поне от малко наказание, мъмрене или забележка, но такива непременно трябва да има при всеки, макар и “невинен” наглед детски грях.
        Според духовния закон, ако не бъдем засрамени и наказани за греховете си тук, на земята, те ще останат неизтрити в Книгата на живота и за тях ще отговаряме в отвъдния свят.
        Но когато наказват децата си, родителите трябва да бъдат в спокойно и мирно състояние на духа. Раздразнен ли е човек, благодатта на Светия Дух не е в него и единението в любовта, което съществува между душите на родителите и децата, се губи. В резултат на това детето може да се озлоби и от наказанието да се получи повече вреда, отколкото полза. Освен това, под влияние на духа на злобата, раздразненият човек често е несправедлив и жесток.
        Поради тази причина, когато чувствуваме гняв или раздразнение към провинилите се деца, не бива веднага да пристъпваме към наказание. По-добре мъмренето и увещанието да се отложат до момента, когато се успокоим и чувството на любов към тях вече се е освободило от раздразнението. В подобни случаи светите отци ни напомнят евангелските думи: Как може сатана да изгонва сатана? (Марк 3:23)
        Св. ап. Павел сочи опасността да ожесточим децата с наказанието, ако го приложим с раздразнителност: Бащи, не дразнете чедата си, за да не падат духом, а ги възпитавайте в учение и наставление Господне (Кол. 3:21, Еф. 6:4).
        Самото Евангелие дава образец за кротко и изпълнено с любов вразумление на детето.
        Веднъж Божественият отрок Иисус останал в йерусалим след свършване на празника Пасха, без да каже за това на Майка Си и на мнимия Си баща Йосиф, които тръгнали към Назарет. Като забелязали, че Иисус Го няма в дружината, те три дни Го търсели и накрая Го намерили в храма да седи между учителите, да ги слуша и запитва. Нека прочетем в Евангелието думите на Света Богородица: Чедо, защо ни направи тъй? Ето, баща Ти и аз твърде много се измъчихме да Те търсим (Лука 2:48). Тук е посочена мнимата вина на Отрока. Тук има и укор. Но колко е нежен този укор, каква любов струи от всяка дума на Божията Майка!
        И тъй, когато видим, че децата ни са се провинили в нещо, когато се появи необходимост да ги вразумим, нека си спомним този евангелски образец на пълно с любов изобличение и нека му подражаваме. Единствено любовта е тази, която може да доведе нашите думи до сърцата на децата ни.
        Преп. Серафим Саровски казвал на игумена на монастира Нифон: “Бъди за своите (духовни) деца не баща, а майка”. С тези думи преподобният посочва необходимостта да се проявява не толкова суровостта и строгостта на бащата, колкото снизходителността и нежната любов на майката.
        Трябва да се страхуваме както от прояви на слабост, изразена в прекалена снизходителност и пренебрегване на провиненията, така и от духовен разрив с децата, който води до отчуждаването им от нас и до ожесточаване.
        Подобно ожесточаване на сърцето не е така опасно в по-ранната детска възраст ­ тогава детето по-лесно може да бъде уговорено, да се преодолее инатът му, да се смекчи с ласка или с наказание. При юношите, обаче, такъв подход може да се окаже безуспешен: те ще продължават да настояват на своето и няма да послушат. Положението понякога може да стане много сериозно и тогава на родителите остава да използуват средството, което може да се нарече подвиг на любовта.
        Характерен пример за такова въздействие има в летописа на Оптинския монастир.
        Един скитски брат престанал да ходи на нощните богослужения, оправдавайки се с това, че самият скитоначалник игумен Антоний не отива на тези служби. А последният от дългогодишни монашески подвизи имал дълбоки рани на краката и само с голям труд можел да стои прав. Много пъти игумен Антоний увещавал нехайния брат да не пренебрегва монашеските си задължения, но братът му отговарял, че да ходи на нощните бдения е свърх силите му и че по-скоро ще напусне монастира, отколкото да стои на тях.
        Тогава игумен Антоний въпреки болестта си сам отишъл на бдение, а след това ­ направо в килията на нехайния инок. “Прости ми, брате ­ казал той, ­ понеже не мислиш за душата си, то аз отидох вместо теб на бдението” и му се поклонил до земята. При поклона от ботушите му като ручей потекла кръв, насъбрала се там от раните на краката му. Ужасен от видяното, братът се хвърлил в нозете на игумена, просейки прошка за вината си. Оттогава той винаги ставал рано и не пропускал да отиде на бдението.
        Нека родителите си спомнят за този случай, когато по човешки са изчерпали напълно всички възможни средства за въздействие и въпреки това не са успели да склонят към послушание порасналите си вече деца. Нека тогава те молят Бога да им даде мъдрост и да им открие такъв подвиг на любовта, който би могъл да им върне сърцата на техните чеда.
        В отделни случаи, при ожесточеност на по-големи деца в юношеска възраст, сърцето им може да бъде смекчено и лошото им поведение ­ поправено само чрез снизхождение към тяхното душевно състояние и чрез проява на временна отстъпчивост. При това родителите трябва да съумеят да обединят любовта към децата и мъдростта при общуването с тях.
        Пример за подобна мъдра отстъпчивост дава преп. Пахомий Велики.
        Един монах от египетски монастир се стремял към длъжност, за която не бил достоен. За да успокои неговия ропот, игуменът му казал, че и преп. Пахомий е на същото мнение (макар в действителност преподобният да не бил говорил с него за това).
        Обхванат от силен гняв, братът почти насила завел игумена при преп. Пахомий за изясняване на случая. Те намерили великия старец на стената, която самият той градял около монастира. Монахът започнал с гняв да вика срещу преподобния: “Слез, за да докажеш греха ми, лъжецо Пахомий!”
        Кроткият Пахомий нищо не отговарял на грубите викове на монаха, а онзи продължавал да го ругае. Като разбрал душевното състояние на брата, преподобният накрая спокойно му рекъл: “Прости ми, братко, аз съм съгрешил, но нима ти никога не съгрешаваш?”
        При тези кротки думи гневът на монаха утихнал. Като отвел игумена настрана, преподобният узнал каква е работата и му дал такъв съвет: “Послушай ме и изпълни молбата му, за да можем да изскубнем душата на този брат от ръцете на врага”.
        Като получил това, към което се стремял, след няколко дни монахът се разкаял за грубостта си към преподобния, отишъл при него да моли за прошка и му казал:
        “Бог знае, че ако ти не беше великодушен към мен и ако ми бе казал дори една груба дума, то аз, грешният, щях да оставя монашеството и да се върна в света. Бъди благословен, човече Божий, защото чрез твоето великодушие Господ ме възкреси, върна ме към живота.”
        Нека помним, че само любовта е тази, която ще проправя пътя на родителите към детските сърца и няма да ги отблъсква при необходимите наказания.
        Ако детското сърце не е ожесточено, то съвестта на детето сама ще го изобличава в подобни случаи.
        Ако му се внуши мисълта, че то трябва да понесе наказание след провинението си, самото дете ще чувствува удовлетворение след претърпяване на справедливото наказание: нали и слънцето свети особено ясно и топли особено приятно след буря? Наказанието е страдание, а страданието очиства и просветлява душата, щом бъде понесено със смирение.
        Обаче при чести наказания у децата възниква опасност от ожесточаване на сърцата им, от угасване на любовта към родителите, отчуждаване от тях и поява на униние. Тази голяма опасност трябва внимателно да бъде предотвратявана.
        И ако все пак е невъзможно да бъдат избягвани честите наказания, то поне трябва да имаме в ръцете си и средства, с което да смекчаваме детските сърца и да не допускаме появата на изброените нежелани чувства в тях. Такива средства (освен горещата любов) са похвалите, различните поощрения и награди при старание.
        Но нали похвалата може да нанесе вреда и да развие у децата тщеславие и самомнение? Това наистина е така, в случай, че децата биват постоянно хвалени.
        Похвалата трябва да се разглежда като лекарство, което можем и трябва да прилагаме, но умерено, с разсъдителност. Защото наред с това тя е и добро средство за поощряване на детето към трудолюбие, старателност, акуратност и послушание. Без нея не може да се възпитава. Вредата пък, която похвалата би могла да нанесе, развивайки тщеславие и самомнение, трябва да се потиска у децата с развиване у тях на християнско смирение. Това се постига с примери от живота на благочестиви християни, с изучаване на Евангелието, с посочване образци на смирение от живота на светците и подвижниците на благочестието.
        На децата трябва да се разяснява, че всички наши способности и таланти са ни дадени от Бога и с тях не трябва да се гордеем, че от по-способните ще се изисква повече според думите на Христа: комуто много е поверено, от него повече ще се изисква (Лука 12:48).
        А в някои случаи ще потрябва, може би, урок, подобен на описания по-долу.
        В Дивеевския монастир живеела вдовица с дъщеря си. Момичето било хубаво и чувало често похвали за външността си. Това развивало у него суетност и склонност да се гизди. За да спре нарастването на тези вредни страсти, майката помолила една от монахините да ù помогне. Монахинята срещнала наконтеното момиче и в присъствието на други хора с удивление му казала: “Какво е станало с тебе, защо така си погрозняла?” Тези думи засрамили момичето и то бързо охладняло към кокетните си увлечения.
        За да се разгаря ревността на децата към добродетелите, освен похвали, са необходими в умерено количество и някои поощрения ­ полезни подаръци, сладкиши, разумни развлечения, гостуване при познати. Но всичко това следва да се дава на децата като следствие от достойното им поведение и усърдие.
        Нека децата чувствуват, че родителите винаги внимателно и справедливо оценяват поведението им. И ако никое тяхно провинение не остава незабелязано и без наказание, то би трябвало и добрите им прояви да им донасят утешение и награда.

Превод от руски език. “Православное воспитание детей”. СПб., 1999

Допълнителни четива

За Николай Евграфович Пестов: Людмила Самарина. Н. Е. Пестов (1892–1982) | Биография Н. Е. Пестова (из книги «Современная практика православного благочестия», Сатисъ, Санкт-Петербург 2002)

Николай Евграфович Пестов. Основы православной веры. (zip, 104 Кб). | Православное воспитание детей. |