Триадицкий епископ Фотий

Живот в служба на Христа

Слово на панихидата за архимандрит Серафим (Алексиев)
по случай десетгодишнината от кончината му*

       В евангелското четиво за днешния неделен ден, възлюбени ­ припомням Ви го, Вие сте го слушали по време на св. Литургия ­ се разказва за изцеляването на йерихонския слепец. Той седял край портите на града и просел и когато чул, че минава много народ, попитал: “Какво е това?” Отвърнали му, че Иисус Назорей минава. Тогава слепецът с висок глас взел да вика: “Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме!” И евангелистът бележи: “Тия, които вървяха напред, смъмриха го.” Опитали се да го накарат да замлъкне.
       Колко често в наше време се повтаря тази сцена. Безчет пъти. Тия, които вървят напред, мъмрят гладуващите и жадуващите за Христа, ще им се да замлъкнат търсещите Господа Иисуса. А тия, що вървят напред, са духовните водачи. Няма по-тъжна картина от тази, когато духовните водачи, пастирите застават между стадото и Спасителя. Загубили верния път, залутани сред тръните, те пречат, пречат на ония, които търсят Христа Господа. Триклети са такива човеци! Но триблажени са ония пастири, които полагат душата си за словесното стадо. Такива пастири в наше време се срещат твърде, твърде рядко. Един от тях беше незабравимият наш отец Серафим, от чиято кончина днес се навършват 10 години.
       Лично аз се запознах с отец архимандрит Серафим преди двадесет и девет години. Тогава бях деветнадесетгодишен юноша с твърде объркани понятия. Но все пак аз търсех. И никога не ще забравя онази дъждовна октомврийска вечер, когато за пръв път прекрачих прага на скромната къща на улица “Пордим” и за пръв път се срещнах с отец Серафим. Отец Серафим съвсем не беше един от ония, що вървят напред. Напротив ­ несправедливо онеправдан заради това, че поиска да остане верен на Спасителя докрай и да запази изцяло, в пълнота заветите на своя духовен отец светител Серафим, Софийски Чудотворец, той беше встрани от тия, що вървят напред. Но тук трябва да подчертая, че дори и те, по-точно някои от тях, го почитаха и уважаваха, защото не можеха да не видят светлината, изливаща се от светилника. Даже един от покойните вече епископи ­ царство му Небесно! ­ Смолянският епископ Тихон, беше един от тия, които ме напътиха към отец архимандрит Серафим.
       За отец Серафим не е лесно да се говори, защото той беше човек с изключително деликатна, нежна душа и своя вътрешен мир го криеше дълбоко в себе си. Неговият живот в Христа наистина беше скрит у него, както подчертава св. ап. Павел. Отец Серафим стори много за Българската Църква, при това така скромно, така тихо, така незабелязано, както могат да се трудят само ония, които са се устремили към върховете на смирението. Цял себе си той беше посветил в служба на Христа, на Неговата свята истина, на Неговата свята Църква. Но самата му личност някак винаги оставаше на скрито, встрани. Наистина мнозина го почитаха и обичаха, мнозина го познаваха по неговите творби, но това изобщо не можеше да попречи на неговото смирение, на неговия съкровен живот в Господа. Той бе толкова деликатен, че, откровено казано, по някой път на мен ми е било неудобно да го питам за неща, за които иначе имах желание да заговоря. Архим. Серафим общуваше писмено с мнозина, получаваше и изпращаше често писма и понякога трябваше да отговаря на насъщни за дадено лице духовни въпроси. Спомням си, имаше такъв случай с една девойка от провинцията, тежко болна, прикована на легло. В отговор на нейното писмо отец Серафим беше изписал няколко страници. С още няколко негови духовни чеда бяхме излезли тук над монастира ­ тогава бяха ливади, а сега е застроено ­ и отец Серафим прочете това писмо пред нас, като ни помоли, ако нещо ни смути в съдържанието му, да кажем, и ако нещо сметнем за нужно да се добави, да дадем предложение. Ето такова смирение имаше той. По някой път пък се случваше да го запитаме нещо. Не винаги той отговаряше. Имало е случаи, когато ние го питаме, а той ще наведе глава, ще се замисли и ще отвърне: “Не знам. Ще прочета у св. отци. Тогава ще ви отговоря”. Нито сянка от поза, от показност, фалш, от всичко онова, което така дълбоко трови, разгражда душата на съвременния човек.
       Отец Серафим направи за Църквата наистина много ­ всъщност основната тежест в отстояването на позицията, поета от тази св. обител и няколкото духовници през 1968г., падна върху него. Той трябваше да води дълги и мъчителни разговори с тогавашния български патриарх Кирил и с някои други висши духовници. За неговата нежна душа това беше огромна тежест. Какво е преживявал знае само той. Отчасти то е разкрито в дневника, който отец Серафим е водел през ония времена. Във всеки случай, позицията му е дълбоко, дълбоко изстрадана. Има хора, които просто по-леко понасят тежестите в живота; има хора, които изживяват дълбоко и отсенките, най-тънките оттенъци, хора с особено чувствителни души. Отец Серафим бе тъкмо такъв. И в същото време верен с цялото си сърце, с цялата си обич верен на заветите на своя свят духовен наставник. Безспорно е, че от българските духовни чеда на светител Серафим отец Серафим е възприел духа на светителя най-пълно и най-дълбоко в себе си, за да го предаде и на тия, които идват след него.
       На днешния ден точно преди десет години Господ прибра при Себе Си скромния труженик на Своята нива. Преди десет години опелото на отец Серафим беше и първата открита проява на нашата общност. Първата крачка вън от катакомбите. Много неща се случиха оттогава и естествено, не ние сме тия, които ще определим тяхната стойност. Но това, което сме длъжни да сторим, е с всички сили да останем верни. Верни на своите духовни наставници, следвайки техния пример на вярност, преданост, любов. Дано в изминалото десетилетие да сме принесли и добър плод! Дано поне с нещо да сме зарадвали нашия духовен отец! Дано да го утешаваме и занапред поне с начатъците на тази вярност и любов, за която е реч! А както знаете, трудно, трудно се постигат те на дело. Лесно е да се говори, ала трудно е да се изпълни.
       Завършвайки, ще ви прочета едно стихотворение от отец Серафим, което след края на панихидата може да получи всеки един от вас; стихотворение, в което се приоткрива красотата на неговата боголюбива душа ­ това, за което аз твърде несръчно се опитах сега да говоря и което по начало трудно се предава с думи.

       Дано съкровеният вопъл, излят в последните редове на това стихотворение, да стане вопъл и на нашите сърца! Той да ни сроди с нашия духовен отец, да ни сроди с Господа сега и във вечни векове. Амин!

---

* Произнесено на 26 (13 ст. ст.) януари 2003 г. в Княжевския монастир “Покров на Пресвета Богородица”.

Съдържание