Триадицкий епископ Фотий

Словото за Кръста

Слово, произнесено в катедралния храм “Успение Богородично” в София на 27 септември (14 септември ст. ст.) 2003 година. Заглавието е от редакцията на “Православно слово”

Днес, възлюбени, Христовият Кръст се въздига над света. Тайната на Кръста ни разкрива пътищата на Църквата през стръмните урви на историята, разкрива ни и участта на всички човеци и на всеки един човек – временна и вечна.
        Къде нашата грехопаднала природа е била въздигната от бездната на гибелта към висотата на Божествената слава? — На Голгота, — на това свято и пресвято място, където впоследствие избуява мерзостта на запустението. Ние знаем, че в 70-та година след Рождество Христово Тит и Веспасиан разгромили юдейското въстание против римската власт и разрушили храма, а по-късно, през втори век, целият йерусалим бил сринат до основи, не останал камък върху камък, гробът Господен и Голгота били засипани с пръст и камъни и на тяхно място били въздигнати капища на Юпитер и Венера. Едва през IV столетие, на днешния ден, мерзостта на запустението била окончателно заличена от това място и Христовият Кръст отново се въздигнал там.
        Словото за Кръста следва да израсте сред мерзостта на запустението на сърцата ни. Пред всеки един следовник на Христа стои дълбокият, твърде често неосъзнаван от нас въпрос: Аз или Христос – не “Аз и Христос”, а “Аз или Христос”. Спасителят недвусмислено казва в Евангелието: Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва (Мат.16:24). Ако ние следваме своя ум, а не Христовия ум, ако следваме своите желания, своята воля, а не Христовата воля, ние нивга не ще разберем словото на Кръста и то няма да освети и очисти мерзостта на запустението, царяща в сърцата ни. Тогава сърцата ни ще си останат капища не само на Юпитер и на Венера, а на всички страсти, на всички идоли, на които ние тайно се кланяме в скритата стая на сърцето си. А известно е, че идолопоклонците стават едно с идолите, на които се кланят. Когато човек обича, той се разтваря в предмета на своята любов. И когато предмет на тази любов са земните блага идоли: богатство, храна, питие, блуд, власт, чест и най-страшният сред тях – самовлюбеното аз, което мисли, че обича, което се лъже, че обича други човеци, а във всичко и във всекиго обича единствено и само себе си, тогава сърцата остават капища, тогава ние се превръщаме в мерзост на запустението. Сред тази мерзост не може да израсте словото на Кръста, не може да закълни истинско покаяние – там цари безразличие, лукавство, лицемерие. Това е рухото, което най-често надяваме върху мерзостта на запустението вътре в нас. А ако ние не поберем в себе си словото на Кръста, ние никога не ще разберем що е Православие, защото тъкмо словото за Кръста е ключът към Православието на сърцето, към вътрешния, глъбинния усет за истинското християнство. Православието на сърцето се различава от Православието на ума. Ти можеш да имаш правилни мнения, правилни разбирания, можеш да говориш много и за словото на Кръста, и за Православието, та дори и за Православието на сърцето, без всичко това да е достояние на твоето сърце или макар всичко това да е в скрито, вътрешно противоречие със сърцето ти. Външността не означава още действителност. Ако ние спрем до външната страна на богослужението, то с нищо не ще се отличаваме от старозаветните фарисеи. Ако ние спрем до външната страна, външните изяви на благочестието – пост, поклони – отново ще бъдем далеч от Православието на сърцето. Ако ние говорим, разсъждаваме, мислим – безспорно това всичко е потребно и полезно, дори безусловно потребно – но ако спрем дотук, ние отново не ще вместим в себе си Православието на сърцето, защото то е самото живеене с Христа.
        И тъй, ако не разберем, – ако не поберем в себе си словото за Кръста, ние можем да се подведем по логиката на греха, по логиката на княза на тоя свят. Колко пъти са се раздавали и се раздават гласове към Църквата да слезе от Кръста, нека слезе от Кръста и всички неща в Църквата ще се уредят добре. Ако ние не поберем в себе си словото за Кръста, то в разпънатата Църква, сред морето, сред океана от съблазни, които днес разяждат Христовата Църква, ние ще видим – според логиката на този свят – тържеството на сатаната. Това е премазващо. Но ако ние носим в себе си словото за Кръста и стоим поне в преддверието на Православието на сърцето, ние ще видим в разпънатата Църква не тържество на сатаната, а велика, надземна, неизразима победа на Божията любов в света. Тогава ние ще можем да се съразпънем с Църквата и да бъдем нейни страдащи, но живи членове. Тогава ние ще можем да усетим пулса на Църквата, пулса на тялото Христово – тогава, когато Неговите унижения станат наши унижения, Неговото страдание стане наше страдание, Неговата слава стане наша слава.
        Господи, със словото за Кръста просвети нашата тъмнина! Амин.